UncategorizedНовини

Човешки истории: Дими и парцалената кукла

От 20.08.2011октомври 19th, 2020No Comments

Човешки истории: Дими и парцалената куклаСъществуват хора, които могат да правят чудеса. 
Те изтриват сълзите и карат усмивката да изгрее. 
Знаят да правят от тъгата щастие. Заместват сивотата с надежда и самотата със семейство. 
Ако вярвате, че тези хора са толкова силни, че нямат нужда от ничия подкрепа- грешите. 
Приемните родители имат нужда от нашата помощ!

Моето име е Светла. Родих се и продължавам да живея в Шумен. Щастливо разведена съм. С една прекрасна дъщеря, която много обичам. Когато тя замина да учи в чужбина, аз взех решението да не стоя със скръстени ръце, а да поема грижите за още едно дете. Така в дома и сърцето ми влезе малката Дими. Вече е на 4 години. Гледаме се заедно от момента, в който тя беше на две и половина.

В началото и на двете ни беше много трудно да свикнем една с друга. Още първите срещи в социалния дом бяха много притеснителни за мен. Като я видях първия път, веднага казах,че това е моето момиченце. Но до там. Гледах едно човече и то ме гледаше. Тотална паника. А тя си седи кротко в ъгъла, играе си с разни играчки и въобще не ме отразява. Но после свикна. И от тогава сме неразделни. 

Първият ден у нас беше много интересен. Влезе, огледа се, поразплака се малко. Поигра с играчките. И се започна с рева. В опитите си да я утешим, защото явно разбираше, че вече няма да вижда децата от дома,  пуснахме телевизията и заедно с моята родна, вече пораснала дъщеря, я гледахме как се поклаща. Веднага се качих аз на тавана, изрових стария касетофон и няколко лентови касети и се върнах в къщата. Пускам едната – никаква реакция. Пускам втората – същата работа. Накрая пускам третата – на Веселин Маринов. Това дете стана неузнаваемо. Започна да се радва, да издава весели звуци, чак хлапашки лиги започнаха да му излизат от устата от удоволствие. А аз започнах да и приказвам. „Това е чичо Веско, пиле“, говорех. Винаги, когато и беше тъжно, искаше да пусна чичо Веско. Той спаси работата.

Много беше смешна, когато дойде. Не можеше да говори, бърбореше бебешорски. След като се научих да я разбирам, направо си бях за диплома по жестомимика и реч. Любимата й дума беше „Цикам“, съпроводено с посочване. Това означаваше, че иска нещо. А тя малко неща искаше, всъщност. Основното, с което и до ден днешен преживява, е огромният камион любов, който получава редовно. Това дете имаше толкова трудности и беше толкова увредено в дома. А е истинска принцеса. Косите и са руси. Очите и толкова дълбоки и красиви. Но домската грижа беше оставила следи върху нейното поведение. Едва се оправихме с клатенето и празния поглед, който от време на време сменяше цвета на лицето й. Имаше дни, в които нямаше с какво да я развълнувам. Много самотна се чувстваше. Но това беше начинът да се лекува.

Не се мина много време и малката Димитрина започна да си пуска сама телевизора и да се заслушва. Много обича музиката. Има си и две любими играчки. Едната е куклата Бонджо, а другата – Парцаливка. Бонджо е на 21 години. Куклата на моята дъщеря. Парцаливка е куклата, която преди повече от половин година и подари нейният баща. 

Таткото Асен се появи, защото аз го потърсих. И то защото се притесних. Беше се минало доста време откакто Дими беше у нас. Понякога тя взимаше разни играчки, без значение кукли или други, и започваше да ги нарича „тати“.  Замислих се, че след като започна да ходи на детска градина, тя виждаше всеки ден татковци. Реших се аз, че това дете, като плаче и говори за татко си, трябва да го намеря. И нали сме в малък град, аз го намерих. Застанах на вратата му. И се сетих, че съм го виждала на делото в съда, когато ми дадоха да гледам Дими. Той ме покани у тях и аз му обясних, че се грижа за неговото дете. Тогава той ми разказа, че иска да си вземе момиченцето. Майка и имала психично заболяване и когато я родила, я оставила. Дими била временно настанена в спешния център, а после отишла в сиропиталище. После таткото я припознал. Обаче нямал възможности да си я вземе и да си я гледа. Беше ми благодарен. 

Доведох го у нас.

Дими го видя и настана една любов, една обич. Прегръщаше го и не спираше да му казва „татко“. Не зная колко време не го беше виждала, но аз няма да забравя тази сцена никога. Тогава той и подари Парцаливка. След това с нейния татко се разбрахме, когато има възможност, да я вижда, със знанието на социалните. А когато тя се затъжи за него, да си говорят по телефона.

Един ден двамата трябваше да се видят. Аз направих грубата грешка да и кажа вечерта, че ще има среща с татко си. На другия ден се пременихме с нови дрешки и отидохме в социалната служба. Не се мина много време и той се обади, че няма да може да дойде. Аз се почувствах унизена, за Дими – не зная. Тогава трябваше да замажа положението. Опитах се да и обясня. После и сложих чантичката и я заведох в детската градина. По някое време, през деня, ми се обади госпожата, която ми каза, че куклата Парцаливка  яде пердах. Дъщеря ми, Станислава, която отиде да я вземе същия ден, ми каза, че Дими удряла куклата в металния парапет, влачила  я и по земята. При един от ударите едното око се разлепило. И така четири дни. Невероятна агресия. Когато разбра, че куклата и няма едно око, не спря да плаче. Както и да е, залепихме окото. Сега тя спи с куклата, храни я, облича я, говори й. Неразделни са. А Парцаливка е прана и препирана, шита е десетки пъти. Ще кажеш, че играчката не е на половин година, а изровена от някой скрин на тавана.

Така си живеем ние. Всеки ден е хубаво. Когато не ни е весело, пускаме си чичо Веско. Когато ни е весело, винаги намираме начин да изразим радостта си. Дими расте, с нея расте и обичта ми към нея. Но продължавам да се надявам, че някога нейният татко ще я вземе и ще я дари с обичта на истинския родител. И ще и гарантира сигурност и закрила.

© UNICEF, август 2011 г.

Автор: Александър Миланов

Фотографии: Александър Миланов

Тази история е базирана на истински случай по проекта на УНИЦЕФ „Семейство за всяко дете“. УНИЦЕФ разполага с официално разрешение от ДСП Шумен за публикуване на информация и снимки за приемната майка и настаненото дете.

източник: UNICEF