Съществуват хора, които могат да правят чудеса.
Те изтриват сълзите и карат усмивката да изгрее.
Знаят да правят от тъгата щастие. Заместват сивотата с надежда и самотата със семейство.
Ако вярвате, че тези хора са толкова силни, че нямат нужда от ничия подкрепа- грешите.
Приемните родители имат нужда от нашата помощ!
Малкото село Каспичан ни посреща с хубаво слънце, мирис на прясно окосена трева и европейското знаме. Насреща ни селското читалище. А пред него ни чака Неджмия с двете малки принцеси – Ивайла и Ивелина. Били до библиотеката, за да вземат нови книжки за четене. Неджмия е жена на средна възраст, но жилава и с честно лице. Личи си, че животът не е бил лесен за нея, но като се вгледаш повече, виждаш, че трудностите не са и взели желанието да се грижи и да помага. Тя и нейният съпруг са се взели преди 18 години, а преди това и двамата били женени за по някого. Разделили се пътищата с техните партньори и те създали ново семейство. Съпругът й, Рамзи, имал вече две момичета. Тя също имала две деца. Свили семейното гнездо и учели децата си на уважение и на почит към останалите. Никога не ги делили.
Каквото имало за едните, имало и за другите. Вървим към къщата им, която е близо до читалището, а Неджмия не спира да се оглежда и да се притеснява за двете момиченца. Не им пуска ръчичките, все едно на селския път е оживено кръстовище и има опасности за хлапетата. И разказва, че ги е научила, че портата на къщата се отваря и децата излизат, след като са получили разрешение. А малката лъкатушеща уличка е приветлива за детски пакости. Чудна е за игра на ластик или народна топка. Неджмия разказва, че като дошли двете деца в тяхната къща, бързо свикнали. Явно живели много труден живот, разказва приемната леля (децата не я наричат „мамо“), защото много искаха да помагат в готвенето или да се грижат за домакинството.
Когато влизаме в къщата, ни посреща чисто новата баба на двете момичета и таткото Ремзи. Всички знаят, че ще идват гости и са се приготвили. Ремзи се обръснал, а Неджмия и бабата направили тиквеник. Домашен. За гостите децата вече нарисували по една картина.
Двамата решили да вземат деца, след като нейните дъщери заминали, а неговите се оженили. Тогава загубили самочувствие. Останали сами. Къщата, пълна с деца, се опразнила и останали само разговорите за миналите дни и за болежките. Обичта си остана същата, но вече нямало за кого да се грижат и кой да е техния стимул, когато е трудно. Тогава започнала „Шесторката“ и в главата на Неджмия се зародила мъничката мисъл да си вземат дете, за което да се грижат. Всеки ден си мислела, притеснявала се как ще се разбере това от съседите, но накрая събрала кураж и казала на Ремзи. А неговата душа е като памук. Като чул той това предложение, бил готов да помага с каквото е нужно. На стари години тръгнали двамата да се учат как да гледат чужди деца. По време на обученията чули, че за приемна грижа имало две момиченца – близначета, на които се търси дом. Тогава Ремзи взел, че се пошегувал, че все гледали по две, по две, защо да не вземат и тези двете. Чул го Господ и решил да направи от тази закачка реалност. Така в къщата им дошли двете момиченца Ивайла и Ивелина.
Силна била любовта между родната майка на момичетата и техния татко. Макар и малко непозволена, те създали двете деца, но после бащата се покрил. Майка им ги родила, после бащата ги признал за свои. Първите години на децата започнали в дома за изоставени бебета, където не им било хубаво. Не бил и лесен живота на родителите на момичетата. Всеки ден те трябвало да се борят за прехраната и за оцеляването. След демокрацията кризата на ценностите и на отношенията се отразила първо на малките градове и села. Всеки тръгнал да търси свободата и я разбирал по свой си начин. Бавно започнало да се обезлюдява селото. А хората като видели, че имат неподозирана свобода, тръгнали по широкия свят. Мнозина спрели да учат и да се образоват, защото видели, че дълго строения строй, в който имало ценности, вече бил смазан от консуматорското отношение към живота. С дните таткото на момичетата ставал все по-тъжен и по-тъжен. Не виждал светлина. Започнал да съжалява, че се е родил. Един ден отишъл в обора и, далеч от очите на роднините, вързал едно въже и се обесил. Когато научила за това, майката на двете деца и негова спътница, изведнъж се почувствала най-тъжния човек на света. Мозъкът и не могъл да се справи с това страдание и в нея се отключило старо психично заболяване, което била наследила.
Един ден дошли социалните работници и взели момиченцата. Настанили ги за малко в сиропиталището, но бързо убедили Ремзи и Неджмия да ги вземат вкъщи. Така се стигнало до първата среща между децата и техните нови леля и чичо. В началото възрастните били много стреснати и уплашени как ще бъдат приети. Но напразно, защото момиченцата с радост чакали всяка нова среща.
Първият ден в къщата на семейството бил празник. Неджмия даже се обадила на дъщерите в Холандия, за да им покаже децата. А момиченцата обикаляли целия дом и се запознавали с всичко. Искали да пипнат печката, да видят кокошките, да си откъснат краставица от градината. След няколко месеца посрещнали и рождения си ден. Никой не ги потърсил и не се обадил, за да ги види как са, оплаква се Ремзи. А на него сърцето му се късало, че няма кой да ги погледне тези две прекрасни деца. Момиченцата помнят майка си. Неджмия даже разказва как им дали да си играят с един счупен стар телефон. Често голямата се обаждала на майка си и водела един измислен разговор. Разказвала за това как леля Неджмия и чичо Ремзи ги обичат много и се грижат за нея и сестричката й, но я канела да дойде и да ги види. И да ги изведе на разходка в селото. Тези измислени разговори много натъжавали Ремзи, който искал колкото се може по-бързо майката да се излекува и да си вземе децата. Защото по-добро от родния дом няма.
На изпроводяк двете момиченца ме водят да видя кокошките в двора. Бърборейки показват как една кокошка мъти своите яйца и чака да и се родят пиленца. Показват и котенцата, които игриво се търкалят в прахта, а майка им ги гледа отстрани.
Така минава детството на Ивайла и Ивелина в село Каспичан край града Каспичан. Сутрин стават, закусват, рисуват, тичат. Чакат с нетърпение чичо да си дойде вечерта, за да си играят с него. А през деня помагат на леля да готви, пере и чисти. Много са отговорни. Трудният им живот в дома и малкото спомени, които имат от живота с мама, са ги направили калени. И изпълнителни.
Оставям ги да пият сок от череши и да хапват от вкусния тиквеник. Защото съм спокоен, че повече няма да теглят от трудностите на живота, докато имат леля и чичо, на които очите се пълнят със сълзи всеки път, докато разказват за тях.
© UNICEF, юли 2011 г.
Автор: Александър Миланов
Фотографии: Kate Holt
Тази история е базирана на истински случай по проекта на УНИЦЕФ „Семейство за всяко дете“. УНИЦЕФ разполага с официално разрешение от ДСП Шумен за публикуване на информация и снимки за приемното семейство и настанените деца.
източник: UNICEF