На какво се дължи кризата в съдебната власт?
Мисля, че основната причина е в модела, по който е структуриран ВСС. Венецианската комисия години наред коментира с неодобрение „политическата квота“ във ВСС. Начинът, по който тя се формира, не гарантира обществен контрол и откритост, а поражда зависимост от политическата конюнктура.
Най-същественото е, че ВСС включва в състава си представители на съдиите, прокурорите и следователите. Това е неприемливо. Няма държава, в която разследващите органи да са магистрати. Това, че те сега се числят към прокуратурата, не променя функциите им на разследващи органи. Независимостта при вземането на решение е основен белег на магистратурата. А разследващите органи не са и не могат да бъдат независими, защото по закон са подчинени на прокурора и работят под негово ръководство и контрол. Освен това правомощията на следователите с нищо не се отличават от правомощията на разследващите полицейски органи, които са част от изпълнителната власт.
Убедена съм, че прокуратурата също няма място в съдебната власт. Прокуратурата е централизирана йерархическа структура, в която указанията на по-горния прокурор са задължителни за по-долния, а всички прокурори са подчинени на главния прокурор. Освен това съществува тясна функционална връзка между прокуратурата и Министерството на вътрешните работи, което основно осъществява разследването по делата. От една страна, тази функционална връзка създава зависимости. От друга страна, в определена (неблагоприятна за обществото) политическа ситуация полицията започва да доминира над прокуратурата, обезличава я и дори обсебва нейната роля. Напоследък например министърът на вътрешните работи оповестява на кого ще бъде повдигнато обвинение, каква мярка за неотклонение ще бъде поискана от съда, кога ще бъде внесен обвинителен акт. Досъдебното производство е обърнато „наопаки“ – вместо разследващите органи да се подчиняват на прокурорите, прокурорите се съобразяват с тях. Шумните арести се извършват с участието на прокурори, които наричат полицаите „колеги“ и насърчават полицейския произвол. При проверка в най-голямата районна прокуратура Инспекторатът на ВСС установи, че разследващите не изпълняват указанията на наблюдаващите прокурори, не спазват сроковете, определени от тях, не изпращат делата, когато прокурорите им ги поискат. Това поведение съществува, защото се толерира. При такава симбиоза между полицията и прокуратурата, в която полицията нерядко взема връх, не може и да става дума за независимост на прокуратурата.
В същото време във ВСС прокурорите номинират и избират съдии и ръководители на съдилищата. А съдът понася негативите от некачественото досъдебно производство. Изпълнителната власт системно внушава на гражданството, че съдът е виновен за престъпността, защото „ние ги хващаме, а те ги пускат“. Внасянето в съда на недоказани или измислени обвинения не се поставя на дневен ред. То не се взема предвид и при атестирането на прокурорите и полицаите. След шумни полицейски арести и прокурорски интервюта в обществото се формират очаквания за осъдителни присъди, а след това възниква разочарованието, че „бандитите“ са на свобода. Така се руши доверието в правосъдието, за което още древните римляни са знаели, че е основа на държавата.
Как се стигна до тази криза?
Според мен нещата излязоха от контрол, когато изпълнителната власт започна да извършва недопустими посегателства върху независимостта на съда. Дискредитирането на съда се превърна в държавна политика. Министърът на вътрешните работи започна кампания срещу съдиите, които не се поддадоха на натиска и постановиха актове в съответствие с вътрешното си убеждение и със закона. Без всякакво основание някои съдии бяха обвинени във връзки с мафията, в корупция. Официално беше обявено, че се разследват магистрати. В едно от безбройните си интервюта министърът заяви, че „престъпниците у нас се чувстват като в оазис в правораздаването“ (междувременно даде препоръка „Наглите“ да не бъдат осъдени условно) и обобщи, че „няма ефективна борба с престъпността, когато няма ефективно правораздаване“. По-късно стана ясно, че под „ефективно правораздаване“ министърът разбира „ефективни присъди“ – когато завидя на своя грузински колега за това, че в Грузия рязко се е увеличил ръстът на затворниците. За човек, който не живее в България, това може и да звучи забавно, но у нас то звучи страшно и тягостно, защото е израз на дълбокото неразбиране на разделението на властите. Системно се упражнява груб, неприкрит натиск върху независимия български съд.
ВСС, който по закон представлява съдебната власт и осигурява нейната независимост, не можа да отстои независимостта на съдиите. Те бяха принудени да търсят защита „отвън“ – от Европейската асоциация на съдиите (ЕАС). Нямаше реакция на доклада на ЕАС, който установи, че в България независимостта на съдебната система е поставена под риск и сериозно се нарушава върховенството на закона. Нямаше реакция на писмата на Съюза на съдиите по въпросите, свързани с кадровите решения (аз няма да ги коментирам). Съдът е най-значимата част на съдебната власт. Българските съдии не са маргинална маса, която може да бъде игнорирана.
Проблемът с независимостта на съда не са корени само в действията на изпълнителната власт. Преди няколко дни по повод на оправдателните присъди по т. нар. „общественозначими дела“ един член на ВСС заяви пред парламентарната Комисия по правните въпроси: „За съжаление, това е извън компетенциите на съдебния съвет и има съпротива от съдиите, че се опитваме да навлезем на територията на вътрешното им убеждение. Ние обаче се опитваме деликатно да преодолеем тази съпротива, но атаката ни беше отблъсната“. ВСС не се разграничи от това изявление, не го осъди, не потърси сметка за противозаконното вмешателство в работата на съда.
Тази скандална случка има и своята хубава страна – стана публично известно, че почтените български съдии не се поддават на „атаки“ и манипулации, не позволяват да се установи „контролирано“ правосъдие. Освен това стана повече от очевидно, че съдиите трябва да бъдат подкрепени в своята борба за независимо правосъдие. Това не е само техен въпрос, а въпрос, свързан с гражданските права и свободи, с начина на функциониране на държавата. Кадровите въпроси на съдебната власт също са функция от нейната независимост. Администрирането на съдебната система трябва да бъде така структурирано, че независимият съд да бъде реален арбитър в процеса, реална преграда срещу погазването на правата на гражданите.
Какъв би могъл да бъде изходът от тази криза?
Изходът не е само един. Народните представители могат да решат проблема, ако се споразумеят поне за една промяна в Конституцията – за създаването на Висш съдебен съвет и Висш прокурорски съвет.
Как ще коментирате идеите за реформа в прокуратурата? В каква посока следва да бъдат промените?
Не твърдя, че прокуратурата трябва да отиде в изпълнителната власт – тя може да бъде и независима структура извън другите власти, подчинена на специален Закон за прокуратурата. От съществено значение за държавата и за нейните граждани е в съдебната власт да останат само съдиите.
Това не е само мое убеждение. Специалният докладчик на ООН за независимостта на магистратите и адвокатите г-жа Габриела Кнаул заяви публично миналия месец, че „докато съдът, прокуратурата и следствието са под една шапка, няма да има отчетност и отговорност в съдебната система, няма да има и реформа.“ По нейни думи съдът се превръща в „жертвен агнец за структурните проблеми в съдебната система.
Как ще коментирате предложенията за реформа в съдопроизводството – идеята за двуинстанционно производство например?
Вдъхновяващо е, че в средата на 5-та петилетка от падането от власт на Тодор Живков реформите ни доведоха до неговия модел.
Извън шегата искам да кажа, че такива сериозни неща не могат да се обсъждат като „идеи“ – всеки знае, че производството може да бъде или триинстанционно, или двуинстанционно. Това са фундаментални въпроси, свързани със смяна на системата. Те изискват дългогодишно проучване, обосновка, анализ, концепция, подготовка, продължително време за „настройване“ на структурите на съдебната власт. При сега съществуващите структури подобна промяна може да срине правосъдието за години напред. Ако ли пък промяната се направи механично, това ще накърни правилата на справедливия процес, ще доведе до нарушаване на правата на много граждани.
Във всички случаи обаче триинстанционното производство не е причина за забавеното правосъдие – у нас делата в съда протичат по-бързо, отколкото в много европейски страни. Това беше установено от изследване на Центъра за либерални стратегии. Не е вярно, че делата у нас се бавят поради производството в третата инстанция – 90% от делата във Върховния касационен съд приключват в тримесечен срок. Производството у нас е бавно в досъдебната фаза (а сега ще стане още по-бавно – след промените в НПК, които „облекчиха“ работата на прокурорите и разследващите органи.). Пак ще цитирам г-жа Габриела Кнаул: „Видях голямо забавяне в досъдебната фаза, но не и в съдебната“.
Затова предложението за въвеждане на двуинстанционно производство няма основание. Чудя се обаче, дали някой не иска Специализираният апелативен съд да е последна инстанция по наказателните дела. Така подсъдимите в специализираните съдилища ще влязат в затвора по „специализиран“ начин – преди делото да се разгледа от Върховния касационен съд по извънредния способ. Само че това няма да е коректно пред Венецианската комисия – тя разчиташе на обещанията на българските власти, че трета инстанция по тези дела ще е Върховният касационен съд, който е единен за всички съдилища. Ако ни е все едно за българския народ, да не се излагаме поне пред чужденците.
интервюто взе Росен Босев
източник: Капитал