В началото на мандата на това правителство адвокатите бяха обявени едва ли не за виновници за несправянето с престъпността. Даже част от промените в НПК от миналата пролет бяха лансирани като законовото средство, което ще попречи на адвокатите да отлагат и шиканират дела.
Последваха скандалите с оскъдния бюджет за правната помощ, отказа на някои колегии в страната да предоставят служебни защитници, остри декларации на Висшия адвокатски съвет до изпълнителната и законодателната власт. Затова първият ми въпрос към Даниела Доковска е за отношенията между адвокатурата и властите.
Има ли конфликт между управляващите и адвокатурата? Може ли адвокатът да пречи на правораздаването или, както един ваш колега формулира въпроса: оневиняването нещо по-различно ли е от правосъдието?
През последните 20 години всички управляващи са недоволни от адвокатурата. Колкото управляващите са по-неспособни да се справят с престъпността, толкова повече недоволстват. Това е разбираемо.
Сега в управлението на държавата доминира полицейското мислене и на адвокатите се гледа като на врагове на полицията и прокуратурата. Нужна е демократична култура, за да се разбере, че защитата на гражданите е конституционна дейност, а следователно не може да бъде пречка в борбата с престъпността.
Противното означава, че самата Конституция пречи на полицията и прокуратурата.
Всъщност такава постановка дори няма да ме изненада, защото и двете институции постоянно твърдят, че законът им пречи. Десетките изменения на Наказателния кодекс (НК) и на Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) са израз на тези видения. Законодателството се променя постоянно, за да обслужва ведомствените интереси на полицията и прокуратурата.
Затова и наказателният процес става все по-бавен и насочен срещу правата на гражданите. Затова и Съдът по правата на човека в Страсбург постоянно постановява решения срещу България – за мудно правосъдие (основно в досъдебното производство) и за накърняване на защитени от Конвенцията права.
Идеята, че адвокатите пречат на противодействието срещу престъпността, е не само чужда на демократичната държавност, но и нелепа. Досъдебното производство е организирано така, че защитникът има в него минимално участие. Разследващите органи работят за прокурора и под негово ръководство.
Когато на местопрестъплението се извършват първоначалните действия по разследването, изобщо не участва адвокат. Какво пречи на полицията да си събере доказателствата? Тъкмо некомпетентното събиране на доказателствата след извършване на престъплението е най-големият проблем на разследващите. И с какво им помагат завишените наказания, щом не могат да разкрият кой е извършил престъплението?
Във всички случаи адвокатурата е сериозна пречка за управляващите по поръчковите дела.
Кои дела са поръчкови?
Делата, които управляващите искат да спечелят на всяка цена. Но поръчковите дела са винаги рискови за властта, защото са образувани без законово основание, а това налага монтиране на доказателства – „щатни“ свидетели, зависими от полицията, тайни доказателства, които имат един и същи източник, анонимни свидетели, чиито сведения се потвърждават от техни „явни“ показания и т. н.
В хода на публичния процес, когато защитата има възможност за активност и делото се разглежда от независим съд, тези „доказателства“ едно по едно започват да рухват, защото са измислени.
Затова се създаде и паралелната съдебна структура, наречена „Специализиран наказателен съд“ – защото управляващите не харесват действащите съдилища, те проявяват независимост и не винаги се съобразяват с тях. Повечето съдии наистина са компетентни, добросъвестни и искат да изпълняват законовата си функция на арбитри.
Поръчковите дела са особено опасен феномен, защото в тях наказателното преследване няма нищо общо със законността. От съда се изисква висок професионализъм, за да отхвърли монтираните доказателства, и кураж, за да не се поддаде на натиска. Натиск, който управляващите упражняват чрез публични изявления и по всякакъв друг начин.
Озлоблението срещу адвокатите става особено силно, когато успеят да преодолеят натиска върху съда по поръчковите дела. За съжаление голяма част от тези дела Висшият съдебен съвет (ВСС) обяви за „знакови“. По тях полицията и прокуратурата шумно създават обществени очаквания за осъдителни присъди, а впоследствие „вината“ за провала се приписва на съда.
Дискредитирането на съда се превърна в официална политика. В България постоянно се внушава на хората, че ефективното правосъдие означава постановяване на осъдителни присъди. А ефективното правосъдие, както знаете, означава постановяване на справедливи съдебни актове.
Това някои управници разбират едва след като станат жертва на поръчково наказателно преследване. Тогава обикновено ни питат: „А съдът ще бъде ли независим?“
За съжаление в някои случаи медиите играят обслужваща роля по поръчковите дела. Преди няколко дни един тиражен вестник на цяла страница обясняваше как N-ският свидетелят е излъгал съда, как убедително е разказал истината на досъдебното производство.
Материалът не беше подписан, но за сметка на това изобилстваше с фрази от типа: „по данни на прокуратурата“, „по данни на високопоставени служители от МВР“, „по данни на полицията“.
Така у хората се създава убеждението, че съдът не бива да вярва на онова, което се говори пред него, че е истина само онова, което е казано тайно пред полицая или пред прокурора.
(Цялото интервю – в списание „Правен свят“)
*Заглавието е на Webcafe.bg. Оригиналното е: Дискредитирането на съда стана официална политика.
източник: Уеб кафе